Сред цялата купчина от хартиени изделия, класифицирани по тип под грубата чуждица ЛАЙФСТАЙЛ списания, трудно се намират повече от 1-2, които дори да се приближават в нивото си към чуждестранните си аналози. Колкото – толкова. Имаме си и центрове за вторични отпадъци, не е чак толкова трагично.

Днес ще си говорим за културата на българското епистоларно слово, поднесено пресно, пресно всяка седмица, месец, не дай си Боже всеки ден.

Концептуално какво разбираме ние, обикновените читатели, на медийното чудо лайфстайл списание?

 Явно, че става дума за актуална информация, изложена по интригуващ и достъпен за ума на средностатистическия човечец начин. Информационният поток привидно трябва да бъде стриктно дефиниран по отношение на избора темите, за които се пише, но не по-малко славно “струящ и буен”, така че да не се получи строга профилираност, типична за специализираните издания.

За англоговорящите откъде идва изобщо званието на този тип списания е разбираемо – начин на живот. Основната разлика спрямо всички други списания с неопределен характер е там, че аудиторията на лайфстайл изданията е една идея над представата за относително ниво на ерудиция. С две думи – четиво за хора, чиито “начин на живот” им позволя сами да избират материалните рамки, които да определят какъв е всъщност лайфстайла им. Ум, добро вино и джаз. Понякога може и боза с баничка след тегобна нощ под салфетките на ВИП-а в Синърс, да не издребняваме.

Разковничето на често допусканата професионална грешка от страна на тукашните издатели, занимаващи се с културата на съществуване(бел.б. – култура на оцеляване е по-коректно определение) е, че не притежават реален поглед за факторите, играещи роля в начина на живот и архетип на съвременника.

 Неслучайно редица някогашни мутри и техните протежета са днешните културни дейци и хуманитарни герои, отдавайки на свой ред почитта си към словесната форма на печатните медии чрез “приноса” си в бранша...за наш ужас.

 Разбира се, смело може да се твърди, че има примери за новаторско мислене, желание за разкрепостеност при утвърдените шаблони, отхвърлялане на елитарните особености, определящи кой ще пробие и кой не сред критиката на родната сцена. Сцена, защото леснопродаваема и постоянноменяща се, редакционната групичка на множество от «хитовите» списания за «морал и етика на злободневни теми», знае как да си изпълни партитурата пред съответното длъжностно лице, което бъкел не разбира от литература, масмедии, психология, социални проблеми, камо ли нещо още по-специфично в областта на журналистиката. Босът може да е бос с H.Boss, но е и гол.

Точно така и самите производители на този литературен продукт успяват да дресират читателите си. Пък и техният конформизъм доказва, че нямат нищо против. След като нещо се търси, защо не? Да, но ако беше градивно ситуацията би изглеждала по-различна. Излиза, че главните редактори на някои от най-известните ни лайфстайл-списания, не само, че не се занимават с подробното изучаване на материала, основен за броя, но и да не говорим, че им липсва желание да направят качествен подбор на авторите си. Добрите писатели са онези, чиито творби изпъкват – те предлагат слово, изляло се направо от душата им през ръката им, за да достигне до ума на читателя. Новаторът, неразбраният, критикът, безразсъдният – все монополни артистични фигури, оставящи белези в паметта като обгорените страници на Хитлеровото време.

За жалост дресировката на българската публика се оказва лесна – стига броя да отговаря на няколко елементарни критерии:

            На българския терен – нищо ново.