Увод

 

Винаги са ме питали как се чувствам - българка или арменка. Въпреки очевадното – ян накрая на фамилното ми име често пъти отговорът ми предизвиква такова явно вълнение и открито настървение, които дотолкова не остават незабележими, че накараха и мен вече да се съмнявам в думите си. Особено след като си чул един и същ въпрос от хора, принадлежащи към най-различни социални прослойки в страната, която ти се води родина – защото си роден в нея. Истината за въпроса не е в отговора, а в самия въпрос беше казал някой по-умен човек. И ако си поне мъничко интелигентен, а дори не умен, трябва да положиш всички възможни усилия, че да намериш СВОЯ отговор, доста по-важен от публичните обяснения. На това емоционално пътуване тръгнах преди около 1 година.

 

Арменската диаспора по света постоянно се изправя пред едни и същи преценяващи погледи, пред едни и същи упреци и недоволства за неизяснеността на положението си.  За още по-голямо съжаление това чувство е по-ясно видимо в обществен план, отколкото съчувствието или опита за разбиране на една дълбока и травмираща многочовешка история. Но като типично арменски черти, гордостта и честолюбието никога не са позволявали на арменската глава да се наведе или да замълчи под напора на фактологическия завършек на ужасите от 1915, белязали сърцата на милиони личности, превръщайки го завинаги в общото сърце на един народ. Въпрос на достойнство.

Миналото трудно се забравя. Дори за тези, които не искат да го признаят, искат да го забравят, изтрият, променят, очернят, изгорят като пергамент, превръщайки го в полъх на вятъра, понасяща със себе си пепелта на позора и безчинствата. Политиката си е политика. Истината обаче няма къде да избяга, макар някои да си въобразяват, че могат да я пренебрегнат временно или да се опитат да изпаднат в амнезия за нея. Добре поне, че в 21 страни петното, оскверняващо честта и доубиващо жертвите на геноцида, е премахнато с официалното им признаване.

Но откъде тогава произлизат недоволните изражения, насочени към арменката, която е родена, живее и учи в далечната от Армения република България. Как смее да не се нарича българка след като всичко тук е част от нея? Съдба, споделяна от 8.000.000 души, представляващи арменската диаспора на 5-те континента. Въпросите, последващи отговора, че се чувствам стопроцентова арменка, се изстрелват един след друг като плод на национално достойнство на българина срещу мен. Няма нищо лично. Човек винаги цени родното си място, защото хронологията на живота и израстването на личността му до съзнателна възраст е минала по нея.

Изобщо да си роден в малцинство, чиято далечна болка и желание за справедливост, тече като отрова в кръвта, не е лесно. Макар и 4-то поколение арменка в чужда страна, произхода не се изличава и всеки го има на ум. За добро или зло, напомняйки, че колкото неща и да свързват различните етноси, толкова и ги разделят. 

Още от момента на личното ми осъзнаване и желание да намеря своите отговори, започнах да изучавам хората. Не културата, не традициите, не религиозните особености или поне не както следва – историческите свидетелства за народа. Психологията на арменските очи казва всичко. Стига да можеш да прочетеш какво има зад нея. Исках да разбера дали кръвта стига да се наречеш арменец. 

Редица, съзнателно избрали в 21 век пътя на емигранти, още по-съзнателно емигрират и от произхода си. Крият каква е истинската им националност, режат корените си, изкореняват дървото на прадедите си от съзнанието и сърцето си за да си лепнат етикета на напорист американец, благороден англичанин или чистокръвен французин. Но така изтриват и идентичността си, неделима част от общността. Напълно естествено, за да си различен спрямо другите трябва да елемент в колективния пъзел.

За съжаление и някои арменци още преди години са взели подобно решение, днес слоган на представители на всеки възможен етнос в търсене на по-добър жизнен стандарт. Но кой е всъщност гражданина на света, космополита? Човек без произход? Не, напротив. Той знае откъде е, знае къде е основата му, горд е с нея, но е отворен и непредубеден към другите народи. Именно чистотата на мисълта му го прави приет във всяко кътче на света. 

Едва сега смея да се нарека космополитна арменка, когато претеглих резултата от първото си мигновено пътуване към неродното ми отечество – Армения.

 

Глава 1

 

Всяко ново пътешествие ме кара да ставам с часове по-рано от предвиденото. Будилникът ми се обижда. Тръпката пред неизвестното не носи страх, а приятна възбуда, подсилваща усещането на всеки сърдечен удар. Всяка пулсация предшества и едно ново вътрешно ключе, което отключва нови места в душата и ума. Не крайната цел е важна. Странстването – физическо и душевно е безценното и необходимото.

За да го направи още по-незабравимо, физическото ми пътуване към Ереван бе предзнаменувано от доста душевни терзания, даващи точно определение за закона на Мърфи. Да, ама не.

 

Историята започва с бял лист хартия и все пак, дигитална хартия, мястото, където съм сама с всички. Умението да пишеш не опира само да талант. За пълна моя изненада не се оказа и временен интерес, а упорита страст, несвързана дори частично с университетските ми занятия. Далеч, напред и нагоре.

 

Случайно изказване на мой познат ме насочи към предизвикателството да кандидатствам за участие в тренинг за журналисти по време на кинофестивала Golden Apricot, най-голямото събитие в културната сфера на арменската столица. Лятото пулсираше в очакване на интернационалната сбирка. Въпреки че не се занимавам единствено с кино, никой на мое място не би пропуснал възможността да добие знания и да достигне до една от най-съкровените си дестинации – Армения. Не съм и подозирала, че именно 2008 ще се окаже годината на това така дерзано посещение на корените. За някои моменти от живота, подобно на запознанството с дадени книги, персони, художествени произведения, човек трябва да е узрял за да осъзнае какво му се предлага. Да е способен да благодари за ценното, което е получил в дар. И най-малката сбъдната мечта, ПЛОД НА много или нищожни усилия, е дар от по-висша сила, каквото и да си мислим. Затова, макар и съвсем слабо религиозно настроена, отивам и паля свещ за благодарност. Стига предизвикателството да е достатъчно голямо, никога не си струва и най-малкото замисляне пред сладките рискове за неуспех. Това са моментите, в които ориста ни оставя сами да преценим. 

 

За моя изненада се оказах сред избраните в интернационалния колектив, а както
по-късно подочух конкуренция далеч не е липсвала. Все пак човек трябва да умее и да се гордее сам с постигнатото. Но съдбата не пропусна да си пъхне любопитния пръст не където трябва и мъките започнаха. Как щях да си позволя толкова скъпо пътуване, след като нямам нито самолетен билет, нито достатъчни средства за предвидения си двуседмичен престой? Едно от най-висшите човешки качества, а за мен по-скоро трябва да се титулува умение, е упоритостта. Пратих молби на няколко европейски културни фондации, спонсориращи подобни проекти – безуспешно, не че се изненадах. Това не ме отказа.

Обърнах се към председателката на Софийския клон на най-известната в света арменска благотворителна организация AGBU, Соня Бедросян, чиито член съм от 5 години. Без съмнение една от най-отговорните и дейни жени, пред които еманципацията на достойнствата намира своя добродетелен облик. Колко пъти срещате човек, готов да ви отвори наистина вратата, ако почукате? (библ.препратка)

Лесното не е интересно, камо ли надеждно, а успеха на трудното е много по-галещ. Едномесечните ми надежди рухваха останали пред отворения отговор, заради невъзможността на г-жа Бедросян да ми каже какво решение е взето от главната централа в Ню Йорк. Първият опит все повече клонеше към отрицателен. Сумата за такова спонсорство със сигурност се оказа притеснителна и темата сякаш потъна в дебрите на Държавен вестник. Но нито тя, нито аз се отказвахме. А организаторите на фестивала също не можеха да дадат краен отговор за поемането на разходите по престоя ми, оказвайки се, макар и одобрен, кандидат от страна, чието име не е сред списъка им за финансово подпомагане. Както моя приятелка ми каза: “Не се притеснявай, в Армения всичко се случва утре.“

След дългата борба вече приех фактите без излишно мелодраматизиране при спомена за огромния си ентусиазъм при получаването на официалната покана от президента на Golden Apricot Атом Егоян и директора му Харутюн Кхачатрян. Убедеността ми, че няма да пътувам напълно ме накара да се откажа от идеята си, когато 10 дена преди началото на кинофестивала получих новини, които ми върнаха порива.

Престоят ми щеше да бъде спонсориран от организаторите! Веднага се обадих на
г-жа Бедросян, която от своя страна сподели радостта ми и прати горещи призиви за подкрепа от страна на Ню Йорк. След като разходите бяха по-малко можеше и да се случи чудото. Неофициалният отговор, че AGBU спонсорират самолетния ми билет дойде чрез председателката на AGBU-Sofia, достойно преизбрана и през 2009 за такава през същите тези дни на вълнения. Дължах много повече от прости благодарствени писма към Анита Ансерян, директор на Парекордзаган, а на г-жа Бедросян е излишно да кажа какво дължа, употребявайки безброй чистосърдечни спрегнати прилагателни... Важното е, че тя знае.

И така получих криле след вечерта на неочакваната вест, успяла да ме накара за пръв път в живота си буквално да подскачам и тичам като заек из вкъщи. Съседите ми проявиха разбиране за писъците и тропота отвъд стената и не се обърнаха към властите.

Седмицата преди пътуването бе изпълнена с оживена кореспонденция между мен и
г-ца Тамар Гамбарян, очарователната млада координаторка на 5-то издание на GA. Все още не знаех, че ме очаква много повече, отколкото мога да предположа. Ден преди пътуването получих кратка програма за посещението ми, даваща основна информация за предстоящите събития.

Картината бе завършена. Самолетът чакаше само мен, фотоапарата и бележника ми. Освен разбира се, 19 кг-овия куфар...

 

Глава 2

 

Последното ми качване на самолет беше преди няколко години. Оттогава някои неща се бяха променили със сигурност –  извън подобрената храна по време на полета. Пътуването ми щеше да премине с тричасова спирка във Виена преди трансфера ми към Ереван между 5-6 юли. Макар и географски необоснована траектория, австрийската столица се оказа за втори път моя притегателна през 2008, по-рано същата година посетила я по работа. Но този път наблюдавах Сърбия и Унгария отгоре и отново се насладих на подредената аграрна мозайка от обработваеми площи, пътища, преплитащи се през мощното тяло на Дунава и малки къщички като че изкарани от компютърна игра-симулация.

Летях сред облаците на австрийските авиолинии и мечтите си. Безупречният екипаж обяви едва няколко, пренебрежими минути закъснение на полета, което потвърждаваше идеята за точността на немскоговорящите нации. За жалост единствено за първоначална заблуда, въпреки топлите ми чувства към родината на Моцарт и красотата на Гьотевия език, световно считан за груб и далечен от представата за обяснение в любов.

След 100-минутен полет кацнахме на летище Виена, оживен център на огромен брой международни полети. Ориентирането бе лесно поради големия брой немски и английски надписи почти навсякъде. По архитектурно изпълнение надминаваше новия терминал на Софийското летище, събирайки във вътрешността си коридори, разнородни магазини на най-известни марки, ресторанти, кафенета, закусвални, обменни бюра, поща, бърз трансфер до центъра на столицата по 3 начина и със сигурност още доста неща, които не съм имала време да забележа.

Първият ми престой на Виенското летище щеше за продължи достатъчно дълго, че да не мога да сляза до града и едновременно с това да съм сигурна, че няма да изпусна полета. Много хубаво не е на хубаво. Затова реших да се огранича до тълпите хора на летището – бели, черни, жълти, подозрителни и благородни на вид, весели туристи и вдървени бизнесмени, включвайки се сред навалицата от пристигащи и заминаващи. Трябваше да отпътувам от терминал А и поради липсата на особена представа за реалните размери на летището преди този юлски ден, за моя грешка се ограничих само до тази част на комплекса. Виенско кафе-меланж, сувенири от кметството, бонбони Моцарт, чадър на ноти, вдъхновен от Щраус, също син на Виена, са първите неща сблъскали се с погледа ми. Дори най-обикновения магазин за подаръчни сувенири говори изключително ясно за австрийския талант и богатото културно наследство - една от главните артерии на европейското сърце.

С българска кръстословица под ръка и чаша мерло се настаних в очакване на новото.

Най-сетне започна check-in за Ереван, а точно до него беше отворен терминала за Анталия. За момент ми стана забавно при гледката на благоприлично забулените жени и патриархално настроените им мъже, редом до тълпата, която чакаше за полета към родината, първата страна официално приела християнството за национална държавна религия. И така вярващи и неверници се тълпяха на две съседни линии, смесвайки звуците на турска и арменска реч в едно пъстро и алогично цяло. Опитах се да запазя чувството за съвременност в мисълта за равноправие и взаимна толерантност между народите, но скоро заподозрях, че все така спазвам хладна няколко-метрова дистанция към турските съседи. Досега не съм имала нито един приятел от турски произход...

Преминала през проверката, се очертаваше чакането да се проточи повече от необходимото, давайки ми шанса да разгледам своите далечни арменски непознати събратя и посестрими от цял свят. Разноцветни паспорти се разнасяха в ръка, кой от Канада, кой от Русия или Франция и разбира се – от Армения, страната на най-вкусните и сочни кайсии. Толкова разделени и толкова заедно в миналото и бъдещето си, за пръв път успях да усетя, че макар и различни, съдбите на народите са съдбите на всяко отделно човешко лице, гледащо едно към друго.

Смяната на часовите пояси си каза думата. 3,40-часовия полет беше истинско предизвикателство не само за нервите, но и за физическите сили, чиито естествен завършек все повече ме люшкаше в състояние на полусън и будност. Все пак светлинката в мен още мигаше, напомняйки, че след няколко часа на търпение, за пръв път ще стъпя там, където някога прадедите ми са основали днешна Република Армения. Имаше само емоционални турболенции и слава Богу, меко кацане в нощен Ереван.

Разрошена и с особена, опиянена усмивка и стрелкащи се очи за пръв път стъпих вкъщи, озовавайки се на новото западно столично летище Зъвартноц. Знаех, че ме очаква посрещач и само се молех да го позная в 5 часа сутринта арменско време.

Но надали някой би пропуснал табелата с името си, ведро държана от член на екипа на GA – Арам. Усмихнах се живо и тъмнокосият младеж веднага ме позна още на ескалатора, поздравявайки ме чистосърдечно.

Фучейки между хората след процедурите по проверка на визата и получаването на невредимия си куфар, се качихме в колата, докато хранех очите си с фигури, светлини, сгради, мощни лъскави коли и стари лади. Странен град, си казах още тогава, значи със сигурност ще ми хареса... Нощта ме посрещна, а денят вече ме очакваше с нетърпение.

 

Глава 3

 

Още ранната сутрин на 6 юли не беше свършила, когато в колата на път към определения за престоя ми хотел Ани Плаза се оживих след изтощителното пътуване с купища въпроси към бедния ми посрещач: “Колко далеч е летището от центъра? Какъв е градския транспорт? Онази сграда там каква е? А защо само онази там е осветена...” И купища подобни, които не успяха да смутят Арам, който с готовност ми разясни, че летището е само на 15 минути с кола от центъра и че по принцип градския транспорт се свежда до почти всички познати видове с изключение на трамвай. Но градският транспорт, подобно на българския, не е за предпочитане. Масово населението избира да се вози в уютните и така задушевни по близостта си със съседа на другата седалка частни маршрутки с по около 15 места всяка. Малко по-късно щях да имам удоволствието да се сблъскам с това удобство. По-малкото зло естествено са такситата – но за целта не е зле човек винаги да е зареден с монети, защото те никога нямат дребни за връщане по някаква изключителна случайност.

По това спокойно време на денонощието все още нямах удоволствието да се запозная с националните особености на транспорта, които съвсем скоро щяха да оставят вечна следа в паметта ми като нищо друго досега.

Най-силен трепет почувствах, когато навсякъде видях арменското писмо – табели, билборди, плакати, имена на улици и др. В този момент дори не забелязах множеството надписи на руски. Творението на Месроб Мащоц се изпречи пред мозъка ми като нещо толкова вълнуващо, че неусетно започнах да си припомням писмото на майчиния език, рядко използвано в течение на годините. В дома ми винаги се е говорело предимно на арменски, но болезнената истина е, че четенето и писането са нечести явления в ежедневието за преобладаващата част от диаспората. Арам разбираше особеностите на западния ми диалект, доста различаващ се от говорения в Армения източен. За щастие и аз познавах голяма част от тези разлики, стремейки се да уравновеся различията, намалявайки комуникационните бариери в предстоящите ми разговори. 

И така, точно навлизайки в централната градска част, преминахме покрай внушителна редица от чуждестранни посолства, преминавайки през затъмнения площад Република. Малко преди да стигнем ул.Сайат Нова, на която е разположен най-известния преди 4-5 години хотел в Ереван - Ани, пожелах да минем с колата покрай офиса на GA, за да мога утре сама да се ориентирам до там. Едва няколко пресечки след хотела завихме към ул. Байрон, намираща се в непосредствена близост до парка и площада на операта, озовавайки се пред няколко луксозни бизнес сгради. На няколко метра от тях се помещаваше дома на GA, горещата точка на предстоящите събития. Въпреки тъмнината, центъра на Ереван беше достатъчно осветен за да се забележат редицата скъпи маркови магазини и реновирани жилищни сгради, зеленина и добре поддържани улици.

С последни сили прекрачих вратите на представителната на външен вид Ани Плаза и след като Арам ми помогна с багажа, оставаше само да се нанеса, без да събудя съквартирантката си. По време на нощния кратък тур бях получила разяснения, че тя ме е изпреварила с един ден и вече е в града. Скоро щях да се запозная с младата си колежка Виктория Коробан от Молдова, за която не знаех нищо друго.

С кратко изсумтяване тя се опита да ме поздрави и продължи дълбокия си сън без да се смущава от шумотевицата, която сътворих с подреждането на багажа си. Вероятно заради всичко видяно не ми се лягаше още, въпреки множеството часове на път. В главата ми се прескачаха мисли и впечатления. След като изцяло завладях своята част от малкото пространство на хотелската стая, настроих будилника си за ранно ставане с цел да посетя организационния колектив, приготвяйки се за малката си доза сън. Според програмата, 6 юли щеше да бъде свободен ден, така че имах възможност да обиколя центъра преди началото на обучителните занятия, както и да се запозная с хората, които щяха да ме заобикалят в следващите две седмици на работа и удоволствие. Съставяйки си мислен план какво искам да видя по-късно същия ден се унесох с едва забележима усмивка и заспах безпаметно след секунди.

 

Глава 4

 

Сутринта на първия ми ден се раздвижи. При вцепеняващия звук на алармата със съквартирантката ми Виктория едновременно се разсънихме. Без това да предизвика смут и раздразнение, още по леглата, двете се запознахме рошави и в добро настроение. Все пак и без друго аз трябваше да съм по-недоволната от часа на ставане.

Решили, че английският и руският ще са приборите ни на комуникация се заприказвахме за очакванията си. Всяка от нас искаше да извлече нещо повече от преживяването си в Армения. Интересната млада жена, само с няколко години
по-голяма от мен, се оказваше за пръв път на истинския журналистически терен, макар че бе завършила тази специалност. Нейна основна цел по време на фестивала бе да осъществи максимален брой работни контакти, които да и помогнат в по-нататъшното и желание частно да се занимава с проектов мениджмънт. Все пак писането е в кръвта на всеки, който някога е намерил тръпка в него и тя съвсем скоро щеше да разбере неизменния урок на артиста.

Решихме да закусим заедно и после да се отправим към фестивалния офис. Ресторантът на хотела предлагаше голямо разнообразие на закуски, но преди всичко там за пръв път пробвах така сладките и сочни арменски кайсии. Направо златни! Всяка следваща сутрин щях да откривам по нещо ново от арменските вкусове, но натуралните ме привличаха като магнит – гъстотата на киселото мляко, сладкото от смокини и сока от нар.

След приятната освежаваща закуска излязохме на слънце. Пресякохме първия светофар между улиците Сайат Нова и Абовиян, на чиито ъгъл е най-старата оцеляла в столицата църква – Катогике от 13 век, скрита зад високи алуминиеви стени. Беше сравнително тихо по улиците, магазините тепърва отваряха, а малкото хора по улиците ни заглеждаха с любопитство. Неусетно започнах да сравнявам с различните градове, които съм посещавала – чистота, ред, облекла и нрави, дори климат - всичко в обикновения ден.

Фото-паметта ми се оказа достатъчно силна, че да последвам пътищата, показани ми нощес от Арам без да се изгубим. Озовавайки се пред плакатите на кинофестивала, залепени до вратите на офиса, влязох първа с огромното желание да се запозная с така дружелюбната в писмата си Тамар. Посрещнаха ни топло, тя и художественият директор Сусана Харутюнян, изненади от внезапната ни сутрешна поява. Разменили едва по няколко думи, към нас забързано се насочи не друг, а директорът на фестивала – известният филмов режисьор Харутюн Кхачатрян. С присъщата му неподправеност поздрави двете ни сърдечно, интересувайки се дали имаме нужда от нещо и извинявайки се с поредния с неотложен ангажимент се стрелна и изчезна нанякъде. Още от първия момент на срещата си с този земен човек си дадох сметка, че душата на фестивала носи неговото топло настроение. Последваха запознанства с голяма част от сътрудниците и бърз поглед над огромния разработван план-график на прожектираните филми, озадачаващ ме с многообразието си.

След това бързо запознаване с част от отговорниците по проекта на кинофестивала, реших да помоля Тамар да ни даде карта на Ереван и по възможност да ни упъти до някои от по-интересните забележителности в центъра. За наш късмет тя имаше малко свободно време преди да посрещне поредните участници във фестивала и реши да ни поразведе сама. Взаимната симпатия потвърди, че щяхме да станем добри приятелки въпреки краткия ми престой. Подминавайки офиса тръгнахме нагоре по посока на парка, намиращ се между улиците Московиян и Исакахян, до който е разположено кино Найри. Междувременно младата жена ни запознаваше с детайлите по отношение на предстоящата ни програма и журналистическия колектив. Както ми беше писала в последното писмо – зареди се с енергия за много нови запознанства!

Преминавайки покрай няколко чисто нови постройки и редица лъскави заведения, Тамар ни обясни, че центъра на града в последните няколко години е претърпял качествени катаклизми, видими дори за местните жители. Беше решила да ни покаже най-новия квартал, който се строеше в перфектния център, но преди това я помолих да спрем в някое изгодно обменно бюро. По случайност забелязахме такова в малък търговски център, за който по-късно научих, че е един от по-скъпите в района. Решихме да го разгледаме на бързо и влязохме в уникален магазин за арменски килими. Още през Средновековието изработката им се е затвърдила като основополагаща при производството, развитието и усъвършенстването на килимарството в земите наоколо и отвъд. Затова красотата не ме изненада. Невероятното разнообразие от съчетания, форми и техники са допринесли това ръчно творчество да увековечи този занаят като вид арменско изкуство, давайки му простора да обхваща и направата на носии, шапки и други текстилни форми. С риск да прекараме дълго време в разговори със собственика на магазина, излязохме за да свършим първоначалната си цел. 

За пръв път се изправих пред предизвикателството да се справя с арменската парична единица – драм. 1 евро се равнява на приблизително 450 драмове, но е много
по-изгодно човек да се възползва от световно ниския курс на долара за да купи повече - около 301 драмове за долар. След кратката процедура по пресмятане на курсове и обмен на пари, логичният въпрос, който се зададе беше каква е средната работна надница в Армения. За съжаление се появи точно при преминаването ни в строения нов квартал, който изглеждаше толкова внушителен и скъп, че отговорът на Тамар ми се стори нелеп. Относителната средна заплата на образован човек в Армения е около 200 евро. Приход, толкова нисък за предлаганото пред очите ниво на стандарт, че едва ли икономически може да се оправдае по какъвто и да било начин. Тези огромни нови постройки, допълващи с някаква странна помпозност и дори бих казала нелепа импозантност инфраструктурата на Ереван, напомняха по архитектура на осъвременен вариант на древноримски вили или палати. Цялата тази част на града била изкупена на безценица, разорявайки много от принудените да продадат домовете си, а сега квадратът там струвал около 1100$ - цена достъпна само за Ереванската мафия. За щастие поне сградите се вписваха в избора на материал и цветова гама на центъра – туф, цветове, преминаващи от златисто през бежово и керемидено. Рядко срещано явление е да видиш единство, в която и да е столица, що се касае до цветовия спектър. Изключителният ефект на тази топла гама имаше своето най-явно проявление привечер, когато слънчевите лъчи попиваха в мекотата на планинския камък. Душата на планината, пустинята и енергията на слънцето се съчетаваха в играта на цветове, отразяващи лъчите в множеството езерца, паркове и монументи, красящи Ереван.

 

Разходката ни продължи по протежение на ул. Московиян, извела ни до едно от най-живописните творения на арменската столица – сухата Каскада. Тя свързва центъра с Хахтанак парк и Северната област – фондация на музея Кафесджиян. Името на Жерард Кафесджиян се свързва с финансирания от него художествен проект, включващ построяването на редица скулптури, сред които и на Фернандо Ботеро, в комплекса на дострояваната Каскада, започната през 1970. Намиращият се на върха и парк на Победата е основан в памет на участието на Съветска Армения във Втората Световна Война, а в източната му част се намира масивната статуя на Майка Армения, чиито взор се простира над цял Ереван.

За да се насладим на панорамата с Вики решихме да посетим вечерта най-горната платформа на осветената Каскада, когато тя се превръща в романтичната точка на града.

Щракайки постоянно с фотоапарата, трите се насочихме с бърза крачка към така наречения Вернисаж на художниците, в парка Сараян на запад от площад Франция. Благословен от значителна по размерите си статуя на Мартирос Сараян от 1986, повелител на модерното Арменско изкуство, паркът е средище на творци, преди всичко художници, търсещи ценители-купувачи на произведенията им.

Изборът е огромен, както и качеството на картините, но със сигурност това е мястото, доказващо, че артистите могат да бъдат не само особняци, но и добри търговци, факт, подкрепен от типично арменското красноречие. И тъй като Тамар трябваше скоро да тръгва, побързахме да минем през площада на Свободата, на който е разположена Операта. До 1920 г. там е било най-старото място за поклонение в Ереван, църквата Гецемен, а днес площада носи символиката на възстановената независимост. Величествената постройка отново ми напомни Античността, но сега вече с по-изчистени линии и премерена детайлираност, разкриваща изяществото, търсено в културния дом на столицата. Преминахме покрай статуите на обичания поет Хованес Томанян и прочутия композитор Александър Спендиариян, заобиколени от редица интересни кафенета и тръгнахме по Северния бул. Ставаше все по-топло. Обградени от цветни алеи и вече пробудения градски транспорт, тепърва предзнаменуващ трафика на пиковите часове, се запътихме към информационния център на града. Там получих карта на центъра, която доста добре обясняваше основните места и улици, така че Тамар вече спокойно можеше да ни остави. С уговорката да се чуем с нея по-късно, с Виктория решихме да посетим очарователното явление, появяващо се всяка събота и неделя, пазарът Вернисаж. Беше вече неделя по обяд, а ние – готови за впечатления.

 

Глава 5

 

Ако се заговори за Вернисажа в Ереван се съмнявам, че има местен жител, който да не може да ви запознае с някоя чудата история от там. Думата “вернисаж” идва от френски и означава представяне, откриване, а още по-често се възприема като арт изложение.

Възникнал преди близо две десетилетия, при разпадането на Съветския Съюз, Вернисажът е любимо пазарно място на туристическите групи или на близките руски съседи, отбили се на гости в Армения. Не знам къде е възникнала традицията на пазарлъка, но със сигурност се развива с пълна пара на този открит базар, далеч
по-любопитен от западните молове и шарените арабски пазари.

Простиращ се от площад Република до ул. Караджиян, той е отворен всяка събота и неделя, съвместяващ в себе си целия чар, сръчност и изобретателност на арменския занаятчия. Насочвайки се тепърва натам, открихме, че базарът е своеобразно разделен на две части, като в първата могат да се открият, каквито ви хрумнат предмети, датиращи от преди 30 или повече години. Без значение от типа им – гаечен ключ, телефонна слушалка от първите създавани, праисторически вестници на руски и арменски, всичко, което не би ви потрябвало, ако сте човек на 21 век е грижливо съхранено, за да ви бъде изложено и предложено. Даже видях типична родопска чиния с фолклорни сцени от България!

Съквартирантката ми все пак не се подвоуми да се сдобие със захабен порцеланов чайник с излъчване на селски бит от една мила продавачка на преклонна възраст. Нелепата покупка провокира мнението ми, че явно наистина всяко предлагане значи, че има и търсене. Заговаряйки и на руски, жената така се заинтригува от произхода на Вики, че даже я покани на гости и поиска да вземе телефонния и номер, развивайки теорията за някогашно свое далечно приятелство в Молдова. Изобщо тази забавна ситуация ме накара да се обърна на другата страна, не сдържайки порива си на смях, но премина границите, когато продавачката настоятелно искаше да разбере името на хотела ни. Едва ли не да ни дойде на гости като междувременно изгодно “офертираща” поредните вехтории с добротата на стар човек. След учтивото ни сбогуване и смотолевените оправдания, че не помним името на хотела, продължихме развеселени обиколката си сред царството на непотребните вещи преди да стигнем същинското сърце на Вернисажа. 

Навсякъде комбинацията на рускоговорящата молдовка с арменката от България се посрещаше добре от разговорливите търговци. Докато Вики се сдобиваше с цяла колекция несъразмерно огромни сребърни бижута, аз гледах сувенирите за подаръци. Пазарлъкът и на двете беше успешен, но друго си е да го водиш на арменски, макар и с по-различен диалект. Някои неща винаги си имат предимствата...

Разхождайки се сред внимателно подредените щандове с инкрустирани сребърни, а после със златни или кожени бижута, стигнахме навътре в базара. Сякаш пространството беше наредено по зони според типа продавани стоки – дървени музикални инструменти като дудука, кутии за бижута, шахове и табли; скулптури, картини, миниатюри и икони; прибори за хранене, невероятно оригинални сервизи за кафе от порцелан или глина; вълнени килими и чанти в най-различни окраски и големини; изящни дантелени покривки; тениски, шапки, дори калъфки за GSM с надписа Армения, герба на Ереван или планината Арарат; хачкари от дърво или планински камък, сувенири с нарове, типично арменски кръстове и плетки.

Никога преди през живота си не бях съзирала такава богата съвкупност от труд и талант на ръчно изработени изделия, събрани на едно място. Нито подозирах до преди това какви майстори са арменците. Можеше да се намери по нещо за всеки, независимо от интереса, вкуса, навиците, хобито или работата му. Освен това в повечето случаи цените бяха разумни що се касае до стандарта на живот в страната, а и ВИНАГИ можеха да се обсъдят втори път. Всяка вещ притежаваше своя индивидуалност, пропита с духа на Армения. Множество от търговците се шегуваха, че арменското е най-хубавото, но истината е, че такъв перфекционизъм и желание в занаятите не се виждат почти никъде по света.

В края на обиколката разбрах, че не е било просто предупреждение, че температурите на летен Ереван достигат до 40 градуса по Целзий. Изключително изморени от разглеждане, решихме да седнем в простовато на вид заведение насред базара, за да разбера, че външният вид лъже.

Поръчах си шашлик, Вики – кебап и решихме да пробваме арменската бира. Забързаната сервитьорка веднага ни донесе бирите Киликия, в много симпатични бутилки. Вкусът им беше доста лек, ненатрапчив, перфектен в жегите. 5-10 минути след това дойдоха двете огромни порции, всяка увита в националния хляб лаваш, близък по вид на арабския. Не бях сбъркала с шашлика, огромните парчета месо се оказаха овкусени с канела, дафинови листа, бахар и кимион, чиято комбинация носеше истинско блаженство за небцето. Не по-малко вкусен бе и кебапа.

Докато си показвахме интересните предмети, с които се бяхме сдобили, предложих да посетим историческия музей, намиращ се точно на площад Република или т.нар. Ханрапетутян Храпарак. След кратък дебат по въпроса, Вики, която имаше първоначално други планове като човек, който не е голям фен на музеите, се съгласи. Вече беше следобед и жегата не се понасяше изобщо. Запътили се с тътрещи крачки към площада се изумихме от неговата красота, виждайки го за пръв път денем. Обграден от улиците Абовиян, Амирян, Налбандян и Тигран Медс, средата му представлява каменен модел на традиционен арменски килим. Величествената му осанка се подкрепя от разположените в една сграда исторически музей и национална художествена галерия, министерството на външните работи, известният хотел Мариот, главната поща, съветът на търговските синдикати, няколко търговски обекта и ресторанти. Топлите цветове на камъка в охра и прасковено успокояват окото, а големият фонтан разположен там е център на вниманието заради честите концерти привечер, когато градът се пробужда от прохладата на залязващото слънце. Срещу него се извисява часовниковата кула, на която се вее националния флаг, разделяща главната фасада на площада. Погледът се рее между етно-орнаменти на нарове, гроздове, житни снопове, глави на фазани и други животни.

Историческият музей не предлага намаление за младежи, надписите и сведенията са 90% на арменски език, редуцирайки по този начин потока от чуждестранни посетители. Но все пак има и нещо хубаво, стига да говорите поне руски. Всяко помещение е ръководено от отделен куратор, който с радост се отзовава на въпросите и дава полезна информация за видяното. На два етажа могат да се разгледат експозиции от периода 2500 - 3000 г. преди Христа, до 20 век, където са изложени каменни резби, съдове, оръжия, накити и носии, килими, исторически документи, снимки и карти. Странното е, че някои от тях можеха да се докоснат с голи ръце, донякъде опасно за видимата им антична стойност. Все пак обиколката се оказа обогатяваща, но за съжаление не остана време да разгледаме Художествената Галерия, тъй като музеите работеха от 10:00 до 17:00 часа.

 

Успяхме да се засечем с Виктория в един от коридорите на музея. Решихме да пием по кафе до примамливия фонтан на площада и после да се отправим към хотела, за да проверим дали другите две колежки от чуждестранния ни журналистически екип са пристигнали. Въпреки умората и все още непоносимата жега преодоляхме няколкото преки до Ани Плаза, преминавайки покрай утрешната ни работна точка – кино Москва. Навсякъде по пътя виждахме плакати за предстоящия 5-ти кино-фестивал, което още повече ме караше да тръпна в осъзнатостта, че ще съм част от толкова важно събитие. Прибрахме се в стаята си за да починем до вечерята в хотела, след която щяхме да посетим осветената вечерно време Каскада. Въпреки че далеч не бях очарована от бедното и несполучливо меню на ресторанта в Ани Плаза, се примирих, защото се очертаваше през следващите 2 седмици да го посещавам по два пъти дневно.

След вечеря със съквартирантката ми се отправихме към Каскадата. Посрещна ни скулптурата на огромна каменна котка с хумористично-глуповато изражение, допълваща по странен начин цялостта на комплекса. Не се наложи да изкачваме 553 стъпала към най-горната и част, благодарение на серията безплатни ескалатори във вътрешността, значително улесняващи придвижването. Качихме се на последната платформа, въоръжени със заредени и готови да действие фотоапарати. Купът панорамни снимки на нощен Ереван остана като неизтриваем спомен за страхотната гледка на сгради, игра на светлини и луната, напомняща на горящ жълт сърп. Бавно слизайки надолу пред нас се простираше мозайка от разноцветни градини, релефи, скулптури и фонтанът най-долу, които превръщаха Каскадата в архитектурна комбинация, достойна да запази неопетнени множеството любовни истории дали началото си там. Паметник на любовта, при който бях сигурна, че някой ден пак ще се завърна.

 

Глава 6

 

Винаги съм се считала за човек на новите запознанства. Вероятно това задоволство се дължи до голяма степен на интереса ми към човешката природа и последващите я странности.

Имаше една шеговита приказка, че човек е различен и уникален в своята индивидуалност. Както и всички останали.

Е, значи се очаква и винаги да има изненади. Въпреки че съществуват милиарди различни характери, големите сходства между тях често не липсват. Непонятните, екстравагантни, лъскави, шарени личности обаче са за предпочитане в историята на антропологията – гении, таланти, големи души с немалки дела, че дори и серийни убийци и психопати. Магнит за любопитството на анализатора.

 

В резюмираната ни програма за първия ден на обучението бе предвидена среща на екипа за 11 часа в един от офисите на кино Москва, намиращ се на първия му етаж. Обучаващите ни щяха да бъдат известните холандски кинокритици Питър Ван Бюрен и Андре Ваарденбург, както и Рузан Погосян от арменска страна.

 

След закуската, на която за пръв път пробвах вкусните руски блини с месо и зеленчуци, с Виктория се отправихме към киното, намиращо се едва на 2 светофара разстояние от Ани Плаза. Тъй като бяхме подранили малко, имах време да разгледам площадчето пред киното. Сякаш сглобен от различни елементи този малък полукръг в центъра на града бе една от основните пресечни точки на срещи, пътувания, събития. На долния му край е разположен най-известния хотел в града - Голдън Тюлип, наречен още бившия Ереван хотел, един от трите, където щяха да бъдат настанени участниците и гостите на предстоящите събития. Френските прозорци на ресторанта воаьорски гледаха навън към потока хора, където същия ден се провеждаше нещо като ден на книгата. Няколко щанда и регала обграждаха бронзовия бик, направен от механични части, който пази входовете на киното с приветливото си излъчване, привличащо туристическите камери. Залепени афиши, реклами, както и огромен плакат с подробната фестивална програма на прожекциите, залепен на стените на кино Москва, посрещат зрители и почитатели.

Вляво от основната му част обстановката краси чудноват сив фонтан, изобразяващ 12 зодии с великолепни орнаменти и фигури. Хладнината на пръските не действаше упойващо единствено на хората, защото във водата спокойни и необезпокоявани плуваха малки и големи патици. Предобедният въздух предвещаваше горещина, но и успокояваше сърцето със сладостта си. С поглед вперен в скулптурата на скорпиона, елемент от фонтана, се замислих за нещата, за които човек копнее и никога не вярва да се случат. А те се случваха...

 

В 11 без 5 влязох в малкия офис, където имаше вече доста хора. По-голямата част изглежда бяха от Армения, така че оставаше да видя скоро и двете момичета от Турция, които вчера бяха сякаш безследно изчезнали. Едва разменили няколко приказки с мнозинството от млади жени, в стаята влязоха и те – русокосата туркиня Еврим и чернокосата Жанет – също от Истанбул, н

Аз също имам желание да посетя Ереван(розовия град).Не съм го посещавала от 1967 година.Дано мечтата ми се сбъдне.Напоследък често мисля по този въпрос.